Незабравките, които топлят сърцето на каменната ваза ♥ Лада ГАЛИНА
Elaine Ferdinandi, " Forget Me Not "
В един есенен ден на площада сложиха каменна ваза. Дълго време тя заставам празна. Само дъждовете я миеха и полираха, до момента в който заблести тъмният й гранит. Край близкия тротоар растеше клен. Той бе към този момент остаряло дърво и корените му като че ли при-пукваха от трамвая. По клоните му градските врабци си устройваха шумни сборища. Кленът изпрати подарък на каменната ваза няколко от своите красиви медножълти листа. Вазата ги одобри прекомерно хладно – листата заплуваха в дъждовната вода, която се бе утаила на дъното й.
През зимата заваля сняг и вазата замязя на голяма гъба. Врабчетата, почернели от саждите, кацаха по нея и се оплакваха от студа и глада. После отлитаха при клена да му кажат и на него какъв брой е дълга зимата и по какъв начин са гладни, горкичките, а никой не се сеща да им натроши малко хлебец. Така вазата дочака пролетта. Снегът се стопи и в нея остана единствено мътна вода, само че и тя пресъхна от пролетното слънце.
Една заран, когато градското небе блестящо синееше, а кленът развиваше младите си листа, градинарят изпълни вазата с рохка пръст. После зася шепа семена на цветя. Априлският дъжд шуптеше в пръстта, а вазата не помни зимната си безчувственост и жадно поглъщаше слънчевите лъчи. Нали би трябвало да бъде топла като длан, тъй като в нея се гушеха и кълняха семената. Колкото и да бе безмълвна и сдържана, каменната ваза очакваше нетърпеливо цветята, които скоро щяха да поникнат. Какви ще бъдат те, ще се стопират ли очите на забързаните хора върху нежната им красота? Нали по тази причина я сложиха тук – да развеселява площада.
– Събудихте ли се, семенца? – често въздишаше каменната ваза, а те даже не я чуваха, заети със своите грижи – да пускат коренчета, да източват нагоре стебълца.
Една заран първите цветчета цъфнаха. Те отвориха сини очи и се огледаха срамежливо. Първа ги видя една пчела, която кой знае какво търсеше по каменистите улици, обточени с релси и жици. Забръмча, зашумя прибързано, трептенето минаваше по цветята и те натежаваха под опрашената й ризница. Пчелата сладко се насмука от сладките им копринени биберони и отлетя към своята далечна къща. На другата заран във вазата затрептяха още доста цветя като сини пламъчета. Когато пролетният вятър свирнеше в трамвайните жици, цветята се полюляваха и каменната ваза приличаше на планинско езеро. Толкова доста синева беше събрана в нея.
След лакомата гостенка – пчелата – при каменната ваза пристигнаха няколко деца. Те притичаха през площада, когато зелените лампи на светофара мигнаха приветливо.
– Вижте, вижте – извика най-голямото момиче – колко красива е станала вазата. А през зимата хората хвърляха в нея цигарени кутии.
– Како, откъсни ми едничко. Теменужки ли са? – запита момиченцето със сини като цветята очи.
– Не може. Това са незабравки, би трябвало да ги пазим.
– Незабравки, незабравки – запя момиченцето и отново се върна на тротоара.
„ Незабравки. Добре, че детето ми сподели какви са моите цветя “ – помисли си вазата и се заслуша в техния шепот. Така ги заобича, по този начин беше горда с тях. Стопли се най-сетне каменното й сърце. Но насладата на вазата не търпя дълго. Пак я наобиколи градинарят, който зася семената, само че в този момент той не беше самичък. С него вървеше един човек, който вероятно беше доста значим и академик, тъй като градинарят безмълвно го слушаше.
– Тия дребни цветя не подхождат на огромната ваза – каза непознатият и заскуба нежните стебълца.
– Защо – възпротиви се градинарят, – още са в силата си.
– Ела в разсадника, ще ти дам други, по-хубави цветя – нареди непознатият, а където мина ръката му, остана проскубана и смачкана линия.
Вазата потъмня от тъга. Край нея нахвърляха смачканите нежни незабравки, а в средата й посадиха едро цвете с безтрепетни червенооранжеви чашки. Цяло лято вазата не му продума, а цветето мълчеше, горделиво и недостъпно. Никой не знаеше името му, тъй като такива цветя не се отглеждаха в нашенските градини. Само градинарят го знаеше, само че и той трябваше на първо време да го прочете, написано с латински букви. Децата към този момент не тичаха към вазата, кленът се любуваше на едрата си сянка. А вазата тъжеше за своята първа пролетна наслада.
„ Незабравки, благи незабравки – мислеше си тя, – как да ви не помни! “
Отново пристигна есента. Кленът стартира да изпраща на вазата медножълти листа. Но в този момент тя видя, че това не са дарове за нея, тъй като такива листа се сипеха и по улицата, а хората стъпваха по тях. Поувехнаха алените чашки и на чуждоземното цвете, което нямаше нито аромат, нито име. Градинарят пристигна и го изтръгна от пръстта.
– Как се казваш? – попита го вазата. – Съжалявам, че се разделяме непознати. Все отново изпълнявах дълга си към тебе.
Цветето нищо не отговори, вероятно не разбираше езика на камъка.
Минаха дни и вазата осъмна под първия бухнал сняг. Тя беше заледена, само че щастлива – в пръстта й спяха семена на нови незабравки, които пося великодушната ръка на градинаря.
Изображения: pinterest.com
